— А помниш ли как Сам каза на кмета на Париж да пребоядисат Айфеловата кула? Какво нахалство! И те го направиха. Когато цялата я окичиха с лампи, тя засия в меко оранжево и топло червеникавокафяво, като мрамора на парижките сгради. И как се опитваше да запази някои от онези стари мръсни автобуси с платформите отзад, където младежите можеха да се трупат и да подвикват на хубавите момичета? Сам го направи.

— Господи, наистина го направи!

— И как той беше онзи — дори от общество на Хемингуей не го направиха! — който накара „Уийкли Тур“ да включи бара на Хари в онази малка алея точно до операта, където можеше за съвсем малка сума да намериш чудесен хотдог и бира и да слушаш как барманът си спомня за Папа? И как убеди управителя на „Риц“ зад ъгъла на Place Vendome да отвори отново бара на Хемингуей, осветен с онзи чудни цитронени и оранжеви светлини, със снимките и книгите на Папа навсякъде по стените, и как сервираха грапа — никой не я поглеждаше, но на Папа му харесваше! И как Сам започна онази дискусия в „Интернешънъл Хералд Трибюн“ под заглавие „Кой е погребан в гробницата на Наполеон“ и доказа, че е генерал Грант! И…

— Чакай малко! — прекъсна я Ралф Фентрис. — Пресъхваш. Накваси си мустаците.

Гледаше го как й налива Le Corton.

— Същото вино пихме в Авилон! — възкликна поразена тя.

— Как е станало така, че съм поръчал точно него? — Той примигна срещу етикета.

Една сълза се търкулна по бузата му.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Имам чувството, че наистина обичаше Сам.

— Да! И точно затова трябва да ми помогнеш да го прогоним. Разкажи ми някакви отвратителни неща за него, за да мога да престана да му се възхищавам, да престана да го харесвам и може би накрая да го намразя и да му кажа да се маха.

— Нека си помисля. Да се сетя за нещо наистина ужасно, нещо отвратително. Мммм… Ами…

— Е?

— Не мога да се сетя за нищо.