Фентрис се дръпна назад в стола си.

— Господи, за това ли става въпрос? Не просто за раздяла, не за край на връзката, а за развод? Законен и религиозен развод?

— По-скоро религиозен. Той ви боготвореше. Боготвореше и мен. Трудно е — тя замълча и после почти изтърси думите — да го превъзмогнеш. Понякога телефонът звъни в три сутринта. Страхувам се да вдигна. Може да ми се обажда, за да ми каже, че ме обича.

— Не може да го направи.

— Може. Страхувам се да вдигам телефона дори на закуска, правехме такива чудесни закуски, нито пък на обяд, обедите бяха невероятни, помниш ли обедите? На Големия водопад или в Hotellerie du Basbreau, или в Пиерфондс в онова заведение, в което щяхме само да хапнем по сандвич, но той извади най-доброто вино и го изпихме и сандвичите ни се сториха като манна? Или в Авилон, в Hotel de la Poste, колко такива хотели има във Франция?…

— Аз… — започна Ралф Фентрис.

— Където Сам помогна да сготвят онази невероятна доматена супа с кората отгоре, която трябваше да пробиеш, за да стигнеш до супата. Как поръчахме три пъти супа и нищо друго освен три бутилки Le Corton и за щастие имаха свободна стая и останахме там през нощта, не бяхме в състояние да шофираме до Париж, и ти спа в банята…

— Не исках да преча…

— И Сам каза: ела да спиш на леглото, само не гледай…

— Милият Сам.

— И наистина говореше сериозно.

— Да, разбира се. Емили, скъпа, това беше преди да се запознаем.

— Не, не е вярно — каза жена му. — Беше само преди шест години. Уилма беше на четиринадесет.

— О — каза той.

— Всичко е наред. Бях се съгласила да отидеш. Нищо не изглеждаше не наред, щом Сам казваше, че е.

— Милият Сам. Както и да е, останах в банята и не само че не гледах, но дори си напъхах памук в ушите.

— Надявам се, че не сме те обидили.

— Няколко стона и няколко радостни вика не могат да обидят никого. — Той наля още вино.