— Благодаря за отделеното време. — И започна да отваря портмонето си.

— Хайде, стига — каза той. — Е, какво ще правиш?

— Мисля да звънна на приятеля си.

— И какво?

— И ще го помоля да направи онова, което каза. Да ме познае.

— А ако не се получи?

— Имаш предвид, ако все още се страхувам да вдигам телефона в три през нощта ли?

— Да.

— Е — бавно каза тя, — мразя да моля… но… тогава… бихме ли могли… да го направим отново? Още една вечеря? Или, ако отнема много време, обяд? Или да пийнем по нещо?

— Става да пийнем — каза той. — Преди вечерята.

Очите й се насълзиха.

— Изчезвай оттук — каза Ралф Фентрис.

— Изчезвам.

Тя разцелува Ралф и жена му и излезе.

— Още ли си тук? — попита Ралф жената до себе си.

— Имах чувството, че не съм — каза Емили Фентрис.

На долното стъпало седеше млад мъж, почти момче. Не помръдна, когато Ралф и Емили Фентрис се приближиха. Двамата стояха и го гледаха достатъчно дълго, за да забележи присъствието им, след което той вдигна виновно глава и неуверено ги погледна със сините си очи.

— Мили Боже — каза Фентрис, — възможно ли е да си ти? Уили Армстронг?

Уили Армстронг поклати глава.

— Беше навремето.

— Господи, говори по-високо. Не те чувам.

— Вече не зная кой съм. — Младият мъж отново заприлича на момче. — Уилма не ми говори.

— Не си я виждал половин година.

— Така е — каза Уили Армстронг и отново провеси глава. Думите му звучаха приглушено. — Но тя все още не приема „да“ за отговор. Обаждам й се всеки ден. Затваря ми.

Фентрис се замисли.

— Това нищо ли не ти говори?

— Да — разнесе се глухият глас. — Че не иска да говори с мен.

Някаква мисъл накара Уили Армстронг да вдигне глава.

— Вие ще поговорите ли с мен? Мога ли да вляза?

— Уили, знаеш ли колко е часът?

— Изгубих си часовника. Изгубих всичко. Ще остана пет минути, обещавам. Само пет минути.