— Уили, минава полунощ. Казвай каквото имаш да казваш тук и сега. Ще те изслушаме.

— Ами… — Уили избърса нос с опакото на ръката си. — Разбирате ли…

— Оставям ви да си бъбрите — обади се Емили Фентрис. — Лека нощ, Уили. Ралф, не се заседявай. Чао.

Ралф Фентрис посегна да я спре, но вратата се затвори. Той остана сам с Уили.

— Седнете, господин Фентрис. — Уили потупа стъпалото до себе си.

— Щом ще продължи само пет минути, предпочитам да постоя.

— Може и да са десет, господин Фентрис. — Гласът на Уили Армстронг се задави в ридания.

Фентрис погледна стъпалото.

— Май ще поседна.

И седна.

— Ето как стоят нещата — започна Уили. — Уилма…

Ралф Фентрис влезе в спалнята, като смъкваше сакото си и разхлабваше вратовръзката си.

— Сега съм сериозен — каза той.

Жена му го погледна над книгата си.

— Да не се връщаш от погребение?

— Обещах да убедя Уилма да се съгласи да поговори с него поне веднъж. Какво четеш?

— Един от онези тъпи любовни романи. Също като в истинския живот.

— Какво е това? — Той побутна няколко листа на бюрото.

— Телефонни съобщения. Не съм ги гледала. Ти ги виж.

Той погледна един от листата.

— „Спешно. Боско“. Кой е Боско?

— Така и не научихме фамилията му. Един от приятелите на Тина. Гледаше телевизия. Водеше ни по ресторанти и готвеше.

— А, да. Боско. — Погледна следващата бележка. — И Арни Еймс. „Immediamente pronto или ще се самоубия“. Мислиш ли, че ще го направи?

— Защо не? Беше чаровник, но устата му не спираше.

— Вярно, голям дърдорко е. Да видим третата. Бъд се чуди какво е станало с Емили Младша. Какво се е случило с Емили Младша?

— Това е дъщеря ни в Ню Йорк, дето пише сапунени опери. Сега просветна ли ти?

— Да бе, Емили Младша. Съвсем ми излезе от главата. Господи, колко съм жаден. Има ли бира в хладилния шкаф?