— Изхвърлихме го преди години. Сега сме на хладилник.

— Вярно. — Той размеси бележките. — Искаш ли да ми помогнеш с тези паникьорски обаждания? Някой трябва да отговори. Какво ще кажеш да ги разделим? Петдесет на петдесет?

— А, не.

— Мислех си, че бракът е споделяне.

— Да бе. — Тя сведе поглед към книгата си и се намръщи. — Докъде бях стигнала?

Той побутна купчинката бележки, хвана ги с жест на уморено крупие, излезе в дневната, подмина една след друга празните спални на Емили Младша, на Тина и на Уилма, влезе в кухнята и закрепи бележките на вратата на хладилника с магнитче. После го отвори и въздъхна облекчено.

— Слава Богу, две бири! Не, три!

Изминаха петнадесет минути, вратата на хладилника си оставаше отворена и светлините му играеха върху ставащото все по-радостно лице на мъжа с кутия бира във всяка ръка.

Измина още една минута и Емили Фентрис се появи, наметнала размъкнат халат върху нощницата си.

Остана на вратата. Гледаше как мъжът й пъха глава в хладилника, разглежда различните съдове, изважда ги и изсипва съдържанието им в отворен чувал за боклуци.

Грах в някаква малка купа. Половин чаша зърно. Резен месо и остатъци от телешка яхния. Студено картофено пюре. Сварен лук със сметана.

Чувалът се пълнеше.

Скръстила ръце на гърдите си, облегнала се на вратата, жена му най-накрая се обади:

— Какво правиш?

— Почиствам хладилния шкаф. Да де, хладилника.

— Изхвърляш съвсем хубава храна.

— Не. — Той помириса лука и го изсипа в чувала. — Изобщо не е хубава.

— Каква е тогава? — попита тя, без да помръдне.

Той погледна в чувала.

— Боклук.

И затвори вратата. Светлината угасна.

— Боклук — повтори той.