— Полицията знае ли?

— Кой ще им каже?

Последва дълго мълчание.

Дъждът барабанеше в прозорците.

Някъде изскърца панта като измъчвана душа.

Мълчание.

— Не и аз — рекох.

— Ах, Господи, Господи…

И по бузите на сестрата потекоха сълзи.

И по странното мърляво лице на дребосъка потекоха сълзи.

И двамата ги оставиха да си текат, без да ги изтриват, докато сълзите не спряха, после допихме джина и останахме още малко.

— Най-добрият хотел в града е „Роял Хайберниън“, поне за просяците — рекох аз.

— Така е — съгласиха се те.

— И не сте идвали на най-доходоносното място от страх да не ме срещнете?

— Да.

— Нощта е млада — казах. — Малко преди полунощ пристига самолет с богаташи от Шанън.

Станах.

— Ако позволите… С удоволствие ще ви изпратя дотам.

— Календарът със светците е пълен, но все някак ще ви намерим място — отвърна жената.

И тръгнах в дъжда с жената Макгилъхи и нейното отроче обратно към хотела, и си говорихме по пътя за тълпата, която ще дойде от летището малко преди полунощ, пиеща и записваща се в късния час, чудесния час за просене, със студения дъжд и всичките екстри.

Част от пътя носех дребосъка, тъй като тя изглеждаше уморена. Върнах й го, когато приближихме хотела.

— Ама наистина ли това е за първи път? — попитах.

— Да бъдем разкрити от турист ли? Да — отвърна дребосъкът. — Имаш око на ястреб.

— Писател съм.

— Закови ме на Кръста! — възкликна той. — Как не се сетих! Нали няма…

— Няма — рекох аз. — Няма да напиша нито думичка за това поне още петнайсет години или повече.

— Значи си траем?

— Траем си.

Намирахме се на трийсетина метра от входа на хотела.

— И аз вече трябва да си трая — каза Отрок, легнал в ръцете на старата си сестра, свеж като ментова дъвка от джина, кръглоок, разчорлен, повит в мръсни пелени и вълна, размахващ нежно мънички юмручета. — С Моли си имаме правило — никакви разговори по време на работа. Дай си ръката.