От хилядите, които са минали покрай мен, само той ме погледна в очите — и ти! Останалите бяха прекалено смутени от живота, за да гледат, докато дават милостиня.

Е, и тъй като онзи филмов режисьор, и хората от театъра, и кардиналите, и просяците ми казваха да играя със собствения си талант, с гениалната ми бебешка роля, явно всичко това ми е завъртяло главата.

А към това чувам погребален звън, хора умират от глад, не минаваше ден, без да минем покрай погребение или да не гледаме безработни да излизат на улицата… Нали разбираш? Щом ме блъскат дъждове и народни бури, щом си научил толкова много — просто трябваше да си остана дребен, да остана малък, не мислиш ли?

Не можеш да мориш дете от глад и да получиш мъж. Или днешните чудеса се различават от старите?

Е, щом съм се наслушал и нагледал на всички тези ужасии, нима ще искам да се развивам на воля сред всички онези пороци и коварства, където естествената природа и противоестествените хора са против теб? Не. Не! Искам си уютната бърлога, а щом като са ме измъкнали от нея и няма връщане назад, просто ще си остана малък и ще се свивам под дъжда. Превърнах мъката в показ.

И знаеш ли какво? Спечелих.

„Вярно е, Отрок — помислих си. — Наистина си спечелил“.

— Е, това е то моята история — каза малкото създание, кацнало на стола в празния бар.

И ме погледна за първи път, откакто започна разказа си.

Жената, която бе негова сестра, макар да приличаше на побеляла майка, също се осмели да вдигне очи.

— А хората в Дъблин знаят ли за вас?

— Някои. И ми завиждат. И сигурно ме мразят, задето толкова леко се измъквам от Бог и неговите болести и изпитания.