Но детето си оставаше.

Жена ми ме ловеше замислен на чая или след вечеря над чашата ирландско кафе и питаше:

— Пак ли онова?

— Онова.

— Глупаво е.

— Разбира се, че е глупаво.

— Все се присмиваш на метафизиката, астрологията, хиромантията…

— Това е генетика.

— Ще съсипеш цялата почивка. — Подаде ми парче прасковена торта и ми сипа още кафе. — За първи път от години тръгваме без цял товар пиеси и романи. А днес сутринта в Голуей все се озърташе през рамо, сякаш онази подтичваше след нас с олигавеното си чедо.

— Наистина ли?

— Много добре знаеш. Генетика значи? Добре. Да, това е същата жена, която е просила пред хотела преди петнайсет години, но тя си има двайсет деца у дома, наредени като аптекарски шишета и приличащи си едно на друго като две торби картофи. Някои семейства карат по този начин. Банда момчета, одрали кожата на баща си, или банда момичета — двойнички на майка си, и нищо средно. Да, това дете прилича точно на онова, което си видял навремето. Но нали и ти приличаш на брат си, а разликата ви е дванайсет години?

— Говори ми — казах аз. — Вече се чувствам по-добре.

Само че лъжех.

Излязох да претърсвам улиците на Дъблин.

О, разбира се, че сам не си го признавах. Но въпреки това търсех.

От Тринити Колидж нагоре по О’Конъл Стрийт и обратно към Сейнт Стивънс Грийн. Проявявах огромен интерес към градската архитектура, но тайничко се оглеждах за жената и ужасния й товар.

Натъквах се на обичайната компания свирещи на банджо улични музиканти, танцьори, певци на псалми, тенори, правещи си гаргара със синусите, и баритони, спомнящи си погребана любов или издигащи каменна плоча на гроба на майка си, но никъде не успявах да издебна улова си.

Накрая се обърнах към портиера на хотела.

— Майк — казах.

— Сър — отвърна той.

— Жената, която обикновено се мотае пред стълбите…