— А, имате предвид онази с бебето ли?

— Познаваш ли я?

— Дали я познавам! Мили Боже, трови ми живота, откакто станах на трийсет, а вижте побелялата ми коса!

— Нима проси от толкова време?

— И от цяла вечност преди това.

— Името й…

— Моли й отива. Макгилъхи, ако не се лъжа. Точно така. Макгилъхи. Извинете, сър, но защо питате?

— Някога да си поглеждал детето й, Майк?

Носът му се сбърчи, сякаш бе надушил нещо гадно.

— Навремето, но престанах. Тези просякини държат децата си в такова ужасно състояние, сър, че си е жива чума. Не ги бършат, не ги къпят, не ги преповиват. Спретнатият вид няма да помогне на просията, нали разбирате? Колкото повече смрад, толкова по-добре, това е мотото им.

— Точно. Значи, Майк, не си разглеждал наистина детето, така ли?

— Тайно в себе си съм естет, сър, и затова често извръщам поглед. Сляп съм и не мога да ви помогна, сър. Простете.

— Простено ти е, Майк. — Дадох му два шилинга. — О… а да си ги виждал напоследък?

— Странно. Сега се сещам, сър. Не са идвали от… — той с изненада преброи на пръсти — … от десетина дни! Нечувана работа! Десет дни!

— Десет — повторих аз и също преброих наум. — Значи ги няма от първия ден, в който аз пристигнах в хотела.

— Нима казвате, че…?

— Казвам, Майк.

И слязох по стъпалата; питах се какво всъщност исках да кажа.

Явно се криеше.

Нито за миг не си помислих, че тя или детето й са болни.

От сблъсъка ни пред хотела, от споглеждането ми с бебето бяха избили искри, които я бяха подплашили като лисица и я бяха подгонили Бог знае къде, към някоя друга алея, улица или град.

Надушвах, че ме избягва. Наистина беше лисица, но пък и аз чувствах, че с всеки ден ставам все по-добро гонче.

Излизах на разходка по-рано от обичайното, по-късно от обичайното, отивах на най-неочакваните места. Скачам от автобуса в Болсбридж и бродя из мъглата. Или пък взимам такси до Килкок и се смотавам в кръчмите. Дори коленичих в църквата на отец Суифт и слушах ехото на гъгнивия му глас, но наострях уши и при най-малкия детски звук.