— За това трябваше да се мисли още през деветнадесети век — внезапно каза Валах. — Или по-рано.

Не само Горд, но и Мильонер го погледнаха с недоумение.

— Да, по-рано! Когато създаваха автомобила, нима мислеха, че газовете ще започнат да душат хората? Прекрасно средство за транспорт, какво повече се иска! А сега те тровят. От тях хората не позеленяват, но както често се случва, загиват. Ала ние и сега не се отказваме от колите, дори напротив.

— Валах!

— Какво Валах? Или ти не забелязваш как Мильонер, по-точно господарите му оборват всичките ти възражения?

— Моите? Нашите!

— Твоите! Аз лежа, мълча и слушам. Правя изводи. Дали ми харесват, или не? Но, мили мой, в нашето общество не машинистът управлява влака, а влакът вози машиниста. Следователно стой на поста си или скачай. Точка.

— Но нима, нима ти вярваш, че милионите хора, каквато и реклама да направиш, по собствена воля ще се съгласят да се откажат от своето естество? Че нашите имена няма да бъдат прокълнати?

— Намерил си за какво да се вълнуваш… Първо, ако не ние, то други. Второ… Та огледай се! Всяка година само в Америка има сто и петдесет хиляди жертви на автомобилни катастрофи. И нищо, пътуваме си. А тук — зелен загар. И толкоз! Отначало е странно, диво, но затова пък оригинално, безвредно и на края патриотично. Мога дори да подхвърля на Мильонер един лозунг: „Антигравитацията ще ликвидира пътните произшествия“. Чиста истина между другото. Да живее всеобщото позеленя-я-ване!

— Аз ще си го запиша — бързо каза Мильонер. — Това е разумно предложение.

— Да ви вземат… — в очите на Горд блеснаха сълзи, той се обърна. — Нима ние сме само билярдни топки по време на игра?!

Валах меко се смъкна от дивана и сложи ръце на плещите на Горд.

— Напразно, приятелю — тихо каза той. — Мильонер не е Мефистофел и ние не сме фаустовци. На нас самите много ни се иска да работим над Машината. Ние не можем да живеем без това. И животът е по-мъдър от нас. Повярвай ми, Париж си струва една меса, както беше казал онзи неглупав френски крал…