— Е, знаете ли!…

— А нима не? Човек второ качество. Администраторче. Надзирател — съгледвач. Наистина ние, менажерите, ви отвръщаме с не по-малко презрение. Но не е там работата. Ако на Земята имаше братство, единно общество без всякакви там кастовости, вражди, ако светът се управляваше от разума, а не от конкуренцията, хората можеха да почакат с антигравитацията. Спокойно всичко да се изучи, премисли, претегли… Но ние живеем в реален свят и той ни диктува своите закони.

— А вие, както се оказва, сте комунист по душа! — саркастично се усмихна Валах.

— Ще ви помоля…

— Оставете — глухо каза Горд. — Накратко, искате да кажете, че ако не ние, то други ще осъществят антигравитацията.

— Разбира се! Диктаторите не са се свършили, а те пет пари не дават за някакъв си там морал и естетика, ако работата мирише на ново перспективно оръжие.

— И затова трябва да подражаваме на фашистите? Прекрасно! Нов вариант на ситуацията: „Хитлер, атомната бомба и свободните Съединени щати“. Толкова свободни, демократични и човеколюбиви, че за това могат много да разкажат жителите на Хирошима. Добър урок ни беше даден тогава!

— Реалността си е реалност. Защо обаче трябва да драматизираме? Антигравитацията все пак не е бомба, а позеленяването съвсем не е лъчева болест.

— Кажете това на хората, които затрупаха вестниците с протести срещу нашите безчовечни опити.

— Сега, струва ми се, вие приемате нашата демокрация сериозно. Не се безпокойте, утре няколко красиви актриси, популярни певци, високопоставени дами и десетина славни „момичета от народа“ публично ще заявят, че зеленият цвят на кожата е най-красивият и че те самите искат да позеленеят. И ще позеленеят, бъдете сигурни, и така ще създадат мода. В края на краищата общественото мнение ще ви помоли да продължите работата си.

— Не разбирате ли, че при антигравитацията могат да се окажат някакви други, по-малко видими, но затова пък по-вредни свойства?! Аз, аз съм виновен, че не помислих за това по-рано, но сега вече гърмът удари!