Полудя от радост моята дружина…

— Ех, веднъж да съмне!

Тая сутрин рано (баба още спеше), дружината вече на двора крещеше:

— Спиш ли, спиш ли още, бате Патилане? Хайде викай баба по-скоро да стане!

Аз събудих баба. Та се попрозина, но нищо не каза. От леглото стана. Уми се, похапна. И после облече най-скъпа премяна, па рече засмяна:

— Днеска, Патилане, ново се облича, та цяла година каквото наденеш, все да ти прилича.

И обу си после тънките чорапи и онез пантофки с златните чапрази, дето за Великден само си ги пази.

Така натъкмена, тя тръгна начело. И ние след нея. Бабин Дебеланко след нас се затири. Котаракът само малко се почуди, па току се втурна — и той ни подири.

Стигнахме в лозята. Накладохме огън. А баба поседна край нас на тревата. Изу си краката. Поотекли бяха от пътя и двата. Запращяха силно сухите трънаци. Пламък се издигна.

— Прескачайте сега огъня, юнаци!

Аз първи прескочих. Другите след мене.

— Хайде, бабо, ставай! Рипни като млада. И ти да прескочиш! Да не си страхлива.

— И без да прескача, баба ви я бива. Страх що е не знае!

— Бабо — рече Дана, — страшни ли са много змиите в лозята, що с огън ги плашим?

— Току не дай, Боже, змия да те срещне! И гони, и хапе! Зърнеш ли я негде, бягай колко можеш!

И баба изпъна тънките чорапи.

През туй време Данчо нададе вик страшен:

— Змия, змия, змия! Изшумя в трънака. Видях й главата. Очите й светят! И цяла космата!

Погледна ли някой да види змията, не мога ти каза. Аз съгледах само, че нещо се мята близо до трънака и видях пред мене как юнашки бягат четирнайсет крака. Срам не срам, Смехурко, и аз се уплаших. След другите хукнах. Дори ги заминах.

Но изведнъж спря се баба Цоцолана.

— Боже — викна, — Боже, стана тя що стана! Двете си пантофки в лозето оставих. Тичай, Патилане!