Аз на ум си рекох: „Дръж се, Патилане! Каквото да стане, трябва да се върнеш. Инак как ще гледаш своята дружина!“
Престраших се, братко, и назад се върнах. Отдалече още Татунчо котака до трънака зърнах. И разбрах веднага змията каква е. Той врабци е гонил, опашка е мятал, а Данчо го сметнал за змия космата.
Пантофките дигнах. Дружината стигнах. Всичко й разказах. И рекох с насмешка: „Имали сме грешка. Връщайте се всички! Да сберем трънаци, огъня да стъкнем, па да го прескочим, че дано излезем по-добри юнаци!“
Но баба погледна тънките чорапи, що беше пробила, па викна: „Не може!“ — и юнака Данчо на днешния празник за здраве наложи.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Кръщене
Драги ми Смехурко,
Патиланчо Панчо снощи гост посрещна. Пристигна от Варна братовчед му Слави. Тази сутрин рано пред нашта дружина Панчо го представи.
— Патиланци! — рече. — Братовчед ми Слави иде отдалече. Но аз му разказах за нашето царство. И сега го водя другар да ни стане. Кажи нали може, бате Патилане?
Преди да отвърна, Данчо ме превари:
— Току-тъй не може! Трябва да се кръсти пред всички другари!
Гостът отговори:
— Какво ти кръщене! Аз си имам име. И прякор отгоре!
И Панчо добави:
— Той се казва Слави. И Левчо му викат.
— Може да е Левчо, може да е Слави — запъна се Данчо, — но пред нас геройство трябва да направи. Туй е, според мене, истинско кръщене. Патиланец верен тъй може да стане! Нали право казвам, бате Патилане?
— Право, Данчо, право. В нашата дружина всички сме юнаци. Когато ни стресне котешка опашка, бягаме през тръни и през камънаци със сила юнашка!
Данчо се засрами, но хитро добави:
— То това е друго, бате Патилане. С най-славни юнаци туй може да стане. Но нали изкупих аз страха тогава? Нали аз опитах на нашата баба ръката корава?