За черква вчера баба се облече. Но преди да тръгне, тя ми кротко рече:

— Мойто огледало дай тук на чардака, да си поогледам отзад двата крака, дали добре стъпват в новите пантофки.

Аз й го изнесох. Тя го сложи ниско, до сами долапа, па гледа, па зяпа отдалеч и близко.

А през това време козелът не дреме. Във стъклото гладко той отдалеч зърна други дългобрадко. Втурна се лудешки, в главата го блъсна и — прас — вред по пода стъклото се пръсна…

Баба Цоцолана много се уплаши. Но като й мина, пак мен напердаши.

— Ти, ти Патилане, на туй го научи. Аз си го доведох кротък кат’ момиче!

Нищо не отвърнах. Пометох стъклата. Но кроях си вече за козльо отплата.

Щом баба излезе, взех здравата рамка и върху дъската, която по-рано стъклото крепеше, козел нарисувах със рога извити. Рисувах го дълго. После поотстъпих. Отдалеч погледнах. Като жив стоеше той върху дъската. И клатеше сякаш за борба главата.

Зарадван котакът скочи на долапа. Погледна ме хитро. Искаше да каже: „Кой каквото бърка, това нека лапа!“

Примамих козела. Той много не мисли. Щом друг козел зърна, назад се изправи, презглава се втурна, рамката удари. Дъската изпраска. Котакът подскочи, изфуча изплашен и в легена скочи. И в отвора зинал козльо се натика. После се задърпа. Ала късно беше. Дъската забита врата му бодеше. И с рамката вънка той вряска и тича. Мало и голямо сред двора се стича.

— А, бре, Патилане, туй на що прилича! — викна запъхтяна баба Цоцолана.

— Нищо, бабо, нищо. Твоето момиче само си нахлузи това огърличе!

Ти сам се сетиш, драги ми Смехурко, после какво стана. Знаеш добре вече баба Цоцолана. Студените бани тук безсилни бяха. Ушите ми дълго след това пламтяха. Но млади и стари от сърце се смяха.