Татунчо се стресна. Жалостно погледна. Искаше да каже:

— Ех, какво да правя! Не изтраях, братко. Ти виждаш самичък, как мирише сладко! Ако си не взема, баба ми не дава!

Разбрах го веднага. Него така често баба го налага! И да го изкажа, тя пак ще ме бие. По-добре ще бъде горчивата чаша аз сам да изпия.

Бабината блуза бе свита на стола. Аз грабнах котака. Обвих го във нея. Така скрит да чака, докато на баба гнева поразсея.

В туй време и баба от вънка пристигна, тортата съгледа и още от прага страшна врява дигна:

— Ах, ти, Патилане! От тука щом мръдна, и пакост ще стане! На какво прилича тортата отгоре! Сега казвай бързо! Ти ли това стори?

— Бабо, аз… такова…

— На̀ ти теб такова, на̀ ти онакова!

И тя ме удари. Дигна да повтори, но назад се дръпна, очи ококори. Пред нея стоеше в широката блуза изправен котака. Не ще заради него друг да пострада! От бой се не плаши никога юнака!

Ала баба грабна чепата тояга. Добре го наложи. Но той се изкопчи и чак вън на двора с блузата избяга.

Та така, Смехурко, тоз път тъй се случи, че твой Патиланчо малко бой получи. Ала Котаранчо добре го отнесе.

Хайде, стига вече. После пак ще пиша.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Дългобрадко

Драги ми Смехурко,

Откак не съм писал, дълго време стана. На почивка ходи баба Цоцолана. Морски бани прави. Нервите й, казва, станали по-здрави, а ръцете вече — по-кротки и нежни. Не тупкат тъй често, както в дните прежни. По-рядко си патя. Затуй рядко пиша.

След морските бани баба Цоцолана тихогласна стана. Малко кряска вече. Но затуй пък други кресльо ни довлече. Един козел глупав със нея пристигна. И цялата къща на глава той дигна. Врещи и се бори. По цял ден лудува. А баба го гали и не дава никой нищо да му стори. Онзи ден мен блъсна. Мушна котарака. Разбрах аз, че козльо майстора си чака.