Жива топка беше баба Цоцолана.
Аз я гледах, гледах, засмях се и рекох:
— Ставай, бабо, ставай! То какво излезе? Ти, наместо слаба, по-дебела стана.
Добре, че ръцете не бяха открити.
Хора се събраха и много се смяха.
Но що после стана вкъщи не видяха. Пак си поизпати моята гърбина.
Но туй не помогна. Баба Цоцолана туристка не стана. Котка път й мина.
Здрав бъди, Смехурко.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Козунаци
Драги ми Смехурко,
Цяла нощ не мигна баба Цоцолана. Козунаци меси. Едвам отзарана си подремна малко. После се събуди. Бързо се облече. Посочи тестото и така ми рече:
— В черква заминавам. Скоро ще се върна. Тия козунаци на тебе оставям. Тука в нощовите, както са завити, да ги не похващаш. Вратите затваряй! Печката подклаждай! Чу ли, Патилане!
— Слушам, бабо, слушам. Както ми поръчваш, всичко тъй ще стане.
И баба замина. Аз подкладох силно печката гореща. Цял във пот потънах, поседнах насреща. Но много не мина, и при мен довтаса весела дружина — тримата юначни малки патиланци.
Още от вратата подскачат и викат:
— Ти сам ли си тука, бате Патилане!
— И баба я няма!
— Ура! Патилански Великден ще стане!
— Я вижте! Яйцата! Боядисани вече!
— Борец ще си взема!
— И за борец искам. Ти стой по-далече!
— Ето го бореца! Кой иска да чука?
— Дай бе, дай го тука!
Но аз се намесих:
— Недейте лудува. Баба ще си дойде. Зле ще ни подхване. Недейте! Не може!
Мойте патиланци гракнаха върху ми:
— Бате Патилане, ти ли си, не си ли? Кога се научи да викаш „Не може“? Откога забрави, че на бой и глъчка ние сме корави!