На таквиз юнаци, мили ми Смехурко, що можеш направи? И аз ги оставих да чукат яйцата.

Печката подкладох. Кога се обърнах, нито един вече здрав борец не зърнах.

Но друго видяха малките играчи:

— Бате Патилане, във това корито какво е завито? Дай да го погледнем!

И дорде ги зърна, малките юнаци тестото отвиха:

— Оле, козунаци! Ах, колко са много! Бате Патилане, гледай ги — изтичат! Да ги събереме! Че най-много ние от тях ще ядеме!

Аз се поуплаших. Ако баба още малко закъснее, това тесто живо съвсем ще прелее.

— Недейте похваща! — викнах на децата. — Тук се не месете! Че не козунаци, а бой ще ядете! Аз ще се затичам, да кажа на баба. Вие тук пазете!

И тозчас се втурнах. В Черквата се вмъкнах. Настрана повиках баба Цоцолана. Казах й изплашен, какво вкъщи стана. А тя ръце дигна, за глава се хвана. Забрави къде е и викна високо:

— Превтасали, Божке! Тичай, Патилане! Отвий нощовите! Приготви тавите!

И аз се затичах. Стигнах скоро вкъщи. Отворих вратите. Спрях се като гръмнат: моите юнаци, със тесто покрити, станали самите живи козунаци. Гледат ме и викат, весели, честити:

— Бате Патилане, знаеш ли без нази що щеше да стане? Нищо в нощовите не щеше да свариш!

В таз минута влезе баба Цоцолана, цяла запъхтяна. Най-напред се смая. После ахна, викна и наред захвана — мене и децата. Добре ни натупа. Но и тя, горкана, само тесто стана!

После й премина. И ние след малко се развеселихме. Но за всеки случай яйцата строшени под масата скрихме…

Та така, Смехурко. Твоят Патиланчо поизпати множко с малките юнаци. Но пак си е весел.

Честит ти Великден! Сладки козунаци!

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Изпъден