Но Свинчо не спря се. Де скача — не види. Баба Цоцолана насреща му иде. Той я блъсна силно и тя се търкулна.
Но съседа Байо той най-много смая. Байо си вървеше. Позамислен беше. Отпред нещо скочи. Дорде Байо усети, Свинчо му се мушна право под нозете. На гръб го задигна и хукна със него…
Дълго Свинчо тича. Много пакост стори. Съседи се сбраха, едвам го прибраха.
Но след туй настана за мене пердаха.
Чичо Тънкопретко с дебела тояга като ме подхвана, като заналага… Видях аз без време по пладне звездите.
Та така, Смехурко. Свинчо се прослави, пък аз си изпатих.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Светкавица
Драги ми Смехурко,
Не вярвам да знаеш, как от силен удар светкавица става. Та затуй ти пиша, да ти поразправя.
Не ща да се хваля. Но ти ме познаваш. Рисувач съм славен. Един ден си рекох „Днеска ще рисувам баба Цоцолана. Но как тъй да стане, че като се гледа — да не се познае?“
Кроих, смятах, мислих. Най-подир намислих. На тънка хартия нарисувах с въглен една кукумявка. Но тъй я улучих, че щом я съгледа, кучето заджафка.
И реших да лепна мойта кукумявка под стрехата наша, та гаргите с нея по двора да плаша. Никак не се бавих. Картинката страшна на стола поставих, лепилото грабнах и почнах да мажа. Цялата картина отзад аз нацапах.
В туй време вън викна баба Цоцолана:
— Де си, Патилане?
И аз цял изтръпнах. Четката в джоб мушнах, лепилото грабнах, в долапа го пъхнах. Но мойто плашило на стола остана… Влезе натъкмена баба Цоцолана.
— Иди да ми купиш кутийка червило! — извика тя строго и седна на стола.
Аз се разтреперих. Белята готова: моето плашило се залепи здраво о роклята нова. Дано не го види! Запази ме, Боже!
Хукнах за червило. Купих и се върнах.