Баба Цоцолана бързо се приготви. На пътя излезе в премени богати. Па по гости тръгна, важно се заклати. Но смях гороломен насред пътя спря я. Мало и голямо викаше след нея:
— Баба Цоцолана пак за присмех стана!
И тя се обърна, плашилото зърна, па назад се върна люто разлютена. Рисувача кой е — веднага се сети.
— Ти сега ще видиш, Патилан проклети! — викна тя, замахна и така ме плесна, че из мойта буза светкавица блесна!
Добре, че избягах, та тя не повтори. Иначе Бог знае що щеше да стори!
Поутихна после баба Цоцолана и твой Патиланчо жив и здрав остана. Ала до днес още, щом само съгледам тежката десница, мене ми се счува, че плесница пляска. И виждам как страшно светкавица бляска.
Но аз пак съм весел, драги ми Смехурко. На цял свят разправям, за смях и за слава, как от силен удар светкавица става.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Дебеланко
Драги ми Смехурко,
Знаеш колко много мойта господарка, баба Цоцолана, е към мене вече строга и припряна. А своето куче майчински милува, все с мляко го храни, по носа целува. А то едно куче — да го не погледнеш: късо и дебело, на свойта стопанка красотата взело. Тя му вика Мими, а аз — Дебеланко. Като всеки глезльо, навред нос въвира. И веднъж случайно хапове за сила на стола намира. Без да му размисля, всичките излапва. От тая подсилка бабин Дебеланко страшно дебел стана. Стигна и задмина баба Цоцолана, легна Дебеланко — не може да мръдне. От пълнота вече едвам-едвам диша. Уплаши се много баба Цоцолана. Замаяна ходи, косата си скубе и току нарежда:
— Оле, какво стана! Бабиното Мими! Гледай, ще се пръсне! Как да му помогна? Божичко, кажи ми!
И насъбра баба врачки и знахари. Нищо не помогна. Доктори повика — и млади, и стари, ала никой помощ на Мими не даде.