— Слушам, бабо, слушам! — аз й отговорих и след нея кротко вратата затворих.

На пазар замина баба Цоцолана. И вкъщи, Смехурко, твоят Патиланчо господар остана.

Припнаха към мене малките играчи и викнаха всички:

— Бате Патилане, да идем на двора. Недей като баба да казваш: „Не може!“ Като сме мънички, ний не сме ли хора? Я виж какво слънце грее вън на двора!

Аз не се почудих и викнах веднага:

— Аз тук сега съдя! Може, деца, може! Ще търпим юнашки, ако баба после ни добре наложи!

И без да се бавим, припнахме на двора. А там друго искат мойте славни хора:

— Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Кажи нали може да играйм на свини? Ти ще си свинаря, а ние — свинчета. Да си скокнем лудо с четири крачета!

Пак не се почудих и викнах веднага:

— В патиланско царство всичко, деца, може! Ще търпим юнашки, ако баба после ни добре наложи!

И станаха свинки малките играчи. Най-малкото свинче зина като гардже и почна да грачи:

— Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Нали сме свинчета, в локвата да скочим сега позволи ни! Кажи, нали може?

— Може, деца, може! Щом Патилан съди, както ви се иска, нека така бъде!

И в локвата кална скокнаха и трите!

Ура! Да живеят смехът и игрите.

Но на мойто царство тук краят настана. Без време се върна баба Цоцолана. Свинар и свинчета тя наред подхвана! На славното царство безславен край сложи — мене и децата хубаво наложи…

Та така, Смехурко. Мене пак ме биха. Но малките братя ме поутешиха. Боят като мина, те пак се разсмяха, при мене дойдоха, засмяно каза̀ха:

„Нищо, че ни биха, бате Патилане! Боят се забравя, смехът ще остане!“

Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте малки патиланци!