Баба Цоцолана сякаш това чака. Право от кревата рипна с двата крака и хукна към мене. Но аз не съм глупав — избягах навреме. Мушнах се в долапа под миша закрила.
Баба Цоцолана, далеч от долапа, сърдита застана, със очи ме стреля, ала да пристъпи към мене не смее. Тя ме гледа, гледа, па взе да се смее…
Ядът й отмина, и без бой се мина.
Та така, Смехурко. За чудо голямо, изпати си само баба Цоцолана, а твой Патиланчо нетупан остана.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Приятели верни
Драги ми Смехурко,
Днес ще ти разкажа за наш котаранчо. Татунчо се казва. Гърбеца му баба често попремазва. Но той, и натупан, юнак се показва. Затова сме с него приятели верни. А от вчера вече сме и неразделни. Където отида, той след мене тича. Аз сега ти пиша, а той току мърка и току наднича. До сами перото носа си завира. Да чете не знае, а сякаш разбира, че за него пиша.
Баба Цоцолана вчера рано стана. Торта с крем направи. На масата още топла я остави. Прескочи да види стрина Сладкодумка. А там като иде, с часове остава.
И ето тогава Татунчо подигна и двата си крака, тортата погледна, засука мустака и сякаш си рече: „Как сладко мирише! Но само да кусна, зная що ме чака!“
Разбрах какво мисли. Гърбеца му исках от бой да предпазя и казах:
— Татунчо, не бива! Трошица да хапнеш, баба ни пребива! Почакай мъничко. Баба поне късче все ще ми остави. Ще го дам на тебе. Сега бъди умен — пакост недей прави!
Татунчо послуша. Смъкна си краката. Примижа и тръгна бавно към вратата…
В туй време аз почнах да чистя обуща. Както бях залисан, чух, че котаранчо скочи от високо…
— Ах, Татунчо! — викнах. — Защо не послуша? Какво сега стори? Ах, какво направи тортата отгоре! Как сега ще срещнем баба Цоцолана? Не знаеш ли колко е лоша и припряна!