Полунощ се мина. Сън сладък обори моята дружина. Постлахме си вънка и спахме на двора.

Призори ни дигна Стойчо чичо Костов:

— Хей, ставайте, хора! Че маджунът вече мехури изпуща. Трябва да се пробва. Донесете скоро лъжици, паници!

Скочихме веднага. Припнахме към къщи. Домъкнахме скоро лъжици, паници. Грабнал беше всеки каквото намери.

А малкият Петьо тигана домъкна.

Стойчо се провикна:

— Гледайте, другари, маджунът се смъкна! Гъстичък е вече. Дайте да ви сипя! Ала умно яжте, че може да па̀ри!

Той на всички сипа с дългата бъркачка. Заблизахме дружно. После заградихме Петьо със тигана. А той вик нададе:

— Бягайте! Не давам! За мен не остана! Нали бате Стойчо на всичките даде.

— Даде, но на тебе най-много насипа! И ний ще си близнем! Нали сме другари.

— Олеле, че па̀ри!

— По-малко загребвай!

— На огън е вряло, то не е играчка!

И Стойчо пак сипва с дългата бъркачка.

Той сипва, ний ближем. И вик, и закачки. Лъжици, паници стават за играчки.

И дълго не мина, захвана да лепне моята дружина. Маджунът потече по малкия Петьо. Сякаш беше пъхан целият в тавата.

На тоз ред ни свари баба Цоцолана. Някой се провикна:

— Бягайте, другари!

Но тя Петьо зърна и на смях удари. И ний се разсмяхме. И цяла неделя все лепкави бяхме…

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Сбогом, мило село!

Драги ми Смехурко,

Захапвал си често ябълка червенка. Както хрупкаш сладко, някой ти я грабне. Как ще ти е, братко? Тъй на мене беше, кога баба рече: „Утре, Патилане, ще си ходим вече.“