Отидох на сянка. И баба пристигна. Изу се. Поседна. Дрямка я обори. Тя се попрозина и очи затвори. Чехлите й нови донесох от горе. Пред нея ги сложих. Знак на Стойчо дадох. Обухме се двама. Обухме котака, Козльо, Дебеланко. Влязохме в хармана. Моята дружина взе назад да бяга. Но аз строго викнах: „Тука, готованци! Който знай да хапва, трябва да помага!“ Вик и смях настана. Стресна се от дрямка баба Цоцолана. Нахлу, без да види, новите чехли и хукна в хармана:
— А, бре, Патилане, какво си овързал мойто сладко Мими!
— Нищо, бабо, нищо няма да му стане. Погледни и мене, и Стойчо, и тебе! За вършитба всички днес сме подковани.
Баба ме подгони. И дълго вършахме. Потупа ме малко, но много се смяхме. И куп златно жито надвечер отвяхме.
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Помагачи
Драги ми Смехурко,
Още съм на село. И, както ти писах, на отбор дружина тука съм начело.
Горещото лято вече се измина. Една сутрин рано чичо Коста рече:
— От днеска беритба ще почваме вече. Сливите узряха. Хайде, Патилане! На работа свикай твоята дружина!
Свиках Стойчо, Петьо и Кина, и Мина. Дигнахме чували и пръти, и крина. Тъкмо да тръгнем, Стойчо чичо Костов към двора посочи и весело каза:
— Бате Патилане, татко за маджуна
— Ах, маджунец сладък! — обади се Мина. — С пръстче да си близна!
— Чакай, мари Мино! — прекъсна я Кина. — Спри, ще се опариш! Нали е горещо… Ял ли си маджунец, бате Патилане? Ама от тавата?
— И това ще стане! — кимнах дяволито. — А сега за сливи да вървим, другари, че чичо замина!
Цял ден брахме сливи. Пренасяхме вкъщи. И същата вечер в двора се събрахме, и чичо подкладе тавата с маджуна. Край огъня буен през нощта стояхме. Играхме и пяхме. Слушахме как стрина приказки разказва…