След борба гореща кучето избавих. Баба го прегърна. Ала към колата когато се върна, два бивола черни насреща си зърна. Караше ги кротко едно биволарче. Червената черга в колата съзряха. Единият измука, после изхриптяха. А баба изписка, хукна към реката и, доде я видя, прецапа водата. Отвъд вик нададе:

— Слушай, Патилане-е! Обръщай колата! В града ще се върнем. Не ща да дивея тука по селата!

Пък аз й отвърнах:

— Няма, бабо, няма-а! Няма да се върнем! Всички патиланци на смях ще ни вземат! Моят крак юнашки назад не пристъпя. Нищо, че без време тука се окъпа! Върни се през моста! Страшното замина. Ела, че ни чака тука чичо Коста, дето ще живеем в неговата къща!

И съвзе се баба, па назад се връща.

Запряхме колата край къщурка бяла. Почнах да стоварвам на баба нещата. Струпаха се скоро край мене децата. Взеха да помагат. И като ги гледах, през ума ми мина: „Ех, че юначини! Стават за дружина! Без игра и тука няма да се мине! Смях и глъч ще падне край реката шумна, по тия чукари!“

И същата вечер си избрах другари.

Но за тях, Смехурко, после ще ти пиша. Сега стига вече.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Сладкодумко

Драги ми Смехурко,

Първата нощ в село неспокойно мина. Котакът одраска стопанчето Гина. То викна да плаче — събра се махалата. Козелът в обора отвори вратата, излезе на двора, ведрото събори и с малкото теле почна да се бори. Кучето на баба, сплашено в борбата, цяла нощ трепера и скимтеше жално. А баба крещеше насън непрестанно: „Биволите, Божке!… Оле, Патилане!… Обръщай колата! Не ща да дивея тука по селата!…“

Ала щом се съмна, драги ми Смехурко, по мед и по масло всичко пак си тръгна.

Баба Цоцолана в зори още стана, сбута ме и рече:

— Ставай, Патилане! От днеска нататък козар ще си вече! Изкарай козела с селските козари. Но очи отваряй! Да се не разправям с глоби и пъдари!