Зарадвах се много. Цял ден ще играя с весели козари! Ще екнат от песни гори и чукари! Дружина ще водя от отбор юнаци, с дрянови криваци, с кривнати калпаци!

Подкарах козела. А той се зарадва повече от мене. Като луд подскача. Брадата си клати и току закача козли и козлета кат’ стари познати.

Горе по чукари слънцето ни свари. Пуснахме козите, познахме игрите. Събрах си дружина от млади козари. Тичахме, играхме. Кладохме огньове. Кога пладне мина, никак не видяхме.

Аз събрах под сянка юнаците нови, па им заразказвах патилата свои — за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо. После за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни…

Никога не мислех, о, Смехурко братко, че толкоз умея да разказвам сладко.

Слушаха ме всички със уста разкрити…

Но глас гороломен ни смути душите:

— Де сте, бре, козари!… Козите!… Козите!… В папура козите!…

Втрещихме се всички. Доде се опомним, към село пъдарят козите подкара. Тръгнахме след него. Тук мойта дружина малко ме засрами. Моите козари с кривнати калпаци току заскимтяха като пеленаци.

Смушках ги и рекох:

— Дръжте се, юнаци! Срам е да се плаче! Чакайте да видим тоя дългокрачко къде ще ни влачи! Патиланско сърце лесно се не плаши! Вие си мълчете! Отговор да давам мене оставете!

Съвзеха се малко моите другари. Минахме по моста. Подбра ни пъдарят и ведно с козите право в общината до един ни вкара. Сред двора на маса бе поседнал кметът. Приказваше нещо с помощника Петьо.

Като ни съгледа, строго заговори:

— Пак ли пакост има? Кажи кой я стори!

И към нас пъдарят с кривака посочи.

Начело изскочих и рекох безстрашно:

— Аз всичкото сторих, господин кмете! Те не са виновни. Мене накажете!

Кметът се усмихна, па кротко подхвана:

— Я кажи, юнако, как таз пакост стана?