И аз заразправях, с какво съм омаял моите другари, и къде пъдарят козите завари. И без да усетя, аз заразказвах: за баба, за Свинчо, за Мими, за Козльо, после за Татунчо, за моите славни патиланци верни, за нашето царство с смехове безмерни!

И слушаха всички със уста разкрити…

А мой Дългобрадко с рог бутна вратите и без да го видят, изведе козите.

Когато аз свърших, кметът ръце плесна, изсмя се и викна:

— Пъдарьо улисан, де ти са козите? Тоя сладкодумко ни смая главите! Хай иди си, момко, по живо, по здраво! И вие, козари! Сега ви прощавам. Тоя патиланец днеска ви избави, че сладко говори. Но гледайте вече да се не повтори!

Хукнаха навънка моите юнаци, викнаха юнашки с кривнати калпаци:

— Бате Патилане, жив и здрав бъди ни! Ти си юнак славен! Дето щеш води ни!

И аз им извиках:

— Весели и здрави и вие бъдете! И за игри нови утре се гответе!

И ти здрав бъди ми, драгичък Смехурко! Хайде стига вече.

Поздрав най-сърдечен!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

Патилански извор

Драги ми Смехурко,

Аз пак продължавам писмата за село. Летуваме тука по живо и здраво.

Една сутрин рано чичо Коста рече:

— Тръгвайте, жетвари! Днес почваме вече. Първом ще пожънем голямата нива, що е най-далече.

После чичо Коста към мен се обърна. С очи ме измери:

— Хайде, Патилане, и ти с нас ще дойдеш! Работа за всички там ще се намери!

Погледнах към баба. Тя с глава ми кимна. Искаше да каже: „Можеш да отидеш“.

Аз от радост скочих. Събрах и поведох малките жетвари. Нашата дружина всичките превари.

Жетвата започна. Запяха жетварки. Сърповете бляскат. Падат класовете. Слънчо взе да сипе свойте лъчи жарки. Пот покри челата, лепнат гърбовете.

Чичо Коста викна:

— Де сте, патиланци? Стомните вземете! И на Райкин извор за вода идете!