Драги ми Смехурко,

Жетвата се мина. Вършитба настана. Нашият стопанин пригласи хармана. Диканята стегна. При ковача Рачо, оттатък зад моста, заведе конете.

— Добро утро, Рачо!

— Дал Бог добро, Коста!

— На мойте вършачи подкови нозете, че утре ще ронят вече класовете.

Със гвоздеи остри подкова ги Рачо.

Аз гледах. И тозчас една майстория през ума ми мина: „Трябва за вършитба и аз да постегна моята дружина!“

Гвоздеи намерих. Подковах най-първо моите обуща. Подковах и Стойчо. И баба преварих. Докле още спеше, чехлите й нови с гвоздеи нашарих.

— Дотук лесно беше, бате Патилане — прошепна ми Стойчо. — Но Козльо, Татунчо и бабин Дебеланко не са подковани. Със тях как ще стане?

— Не грижи се, Стойчо! Леснина чудесна и за това зная. От дърво обуща ще им издълбая! Гвоздеи отдолу, връвчици отгоре, ще им ги привържа — и ето ти още помощници трима за харман готови! Но за туй ни дума ти недей говори!

Рекох и направих. От дърво издялах шест чифта обуща. Подковах ги гъсто. Връзки им поставих. Премерих ги скришом на мойте вършачи. И, така приготвен, чаках да се здрачи. После да се съмне.

На сутринта рано чичо Коста стана. Насади хармана. Докара конете. В тежката диканя впрегна ги и викна:

— Карай, Патилане! Тези снопи златни на жито ще станат!

— Бог да е на помощ! — каза стрина Дина.

Седнаха зад мене Стойчо, Мина, Кина. Баба Цоцолана Дебеланко хвана и с него пристигна на нашата диканя. Подкарах конете: „Хайде, Дорчо, Бялко!“ Ала подир малко, не зная как стана, отхвръкна далече баба Цоцолана. Но не се разсърди. Засмя се и рече: „Я гледай, как скочих! От чистия въздух подмладих се вече!“ И отново седна. Пак шибнах конете. Тъй карах до обед. После чичо Коста ме смени и рече: „Стига, Патилане! Почини си малко, че силно напече!“