Разсмяха се. Но нейният смях бе по-висок от неговия.

Бе дълъг и възхитителен ден със сладки имена, редки омлети и прекрасна вечеря с чудно вино, после малко четене до полунощ, когато той внезапно я погледна.

— Не забравихме ли нещо?

— Какво?

— Пипнах те.

— О, разбира се! — разсмя се тя. — Просто чаках часовникът да отброи полунощ.

И часовникът започна да бие. Бет преброи до дванайсет и въздъхна щастливо.

— Добре. Да изгасим светлините. Ще оставим само нощната лампа при леглото. Така. — Тя изтича да изгаси другите лампи, върна се, издърпа възглавницата му и го накара да легне в средата на леглото. — Остани тук. Не мърдай. Просто… чакай. И виж какво се случва… Става ли?

— Става. — Той се усмихна снизходително. В моменти като този тя бе като десетгодишен скаут, втурнала се с уж отровни курабийки към някаква лудория. И той май бе готов да изяде курабийките. — Да почваме.

— А сега не мърдай. И не говори. Остави ме аз да говоря, ако искам… става ли?

— Става.

— Започваме — каза тя и изчезна.

Всъщност потъна надолу като черна вещица, стопяваше се край леглото. Остави костите си да се размекнат. Главата и косата й последваха станалото като японски хартиен фенер тяло надолу, гънка след гънка, докато край леглото не остана нищо.

— Страхотно! — възкликна той.

— Не бива да говориш. Ш-ш-ш.

— Ш-ш-ш.

Тишина. Измина минута. Нищо.

Той чакаше, усмихнат до ушите.

Мина още една минута. Тишина. Не знаеше къде е.

— Още ли си до леглото? Ох, извинявай. — Зашътка си. — Не трябва да говоря.

Минаха пет минути. В стаята сякаш стана по-тъмно. Той се надигна малко и оправи възглавницата; усмивката му вече не бе така изпълнена с очакване. Огледа стаята. Лампата в банята светеше.

Чу се шум като от мишка в ъгъла. Той погледна натам, но не видя нищо.

Мина още минута. Той прочисти гърлото си.

Откъм банята, от нивото на пода, се чу шепот.