Той погледна натам, ухили се и зачака. Нищо.

Стори му се, че нещо пълзи под леглото. Усещането отмина. Той преглътна и примигна.

Стаята сякаш бе осветена от свещи. Сто и петдесет ватовата крушка сякаш си имаше петдесетватови проблеми.

По пода сякаш пробяга огромен паяк, но нищо не се виждаше. Накрая гласът й промърмори като ехо, ту от единия край на тъмната стая, ту от другия.

— Как ти харесва дотук?

— Аз…

— Не говори — прошепна тя.

И отново изчезна за две минути. Той започна да усеща как пулсът в китките му се ускорява. Погледна лявата стена, после дясната, накрая тавана.

И внезапно видя бял паяк да пълзи покрай леглото. Бе нейната ръка, естествено, имитираше паяк. А ето че изчезна.

— Ха! — разсмя се той.

— Ш-ш-ш! — прошепна тя.

Нещо изтича в банята. Лампата там угасна. Мълчание. Сега светеше само слабата нощна лампа. На челото му избиха капчици пот. Седна, чудеше се защо изобщо правят това.

Ноктеста ръка скочи на отсрещния край на леглото, помърда пръсти и изчезна. Часовникът изцъка на китката му.

Сигурно бяха изминали още пет минути. Дишането му стана бавно и някак болезнено, макар да не можеше да каже защо. Намръщи се, малка вертикална бръчка се появи между очите му и не пожела да изчезне. Пръстите му сами се размърдаха по юргана, сякаш искаха да избягат от него.

Нокът се появи от дясната му страна. Не, изобщо нямаше нокът! Или имаше?

Нещо се размърда в дрешника срещу леглото. Вратата бавно се отвори в тъмното. Не можеше да каже дали нещо влезе вътре, или си беше там и чакаше да излезе. Вратата се отвори към бездна, черна като космоса между звездите. Няколко тъмни сенки на палта висяха вътре като безтелесни хора.

Бягащи стъпки в банята.

Котешки лапи на перваза.

Седна. Облиза устни. Почти каза нещо. Поклати глава. Минаха цели двайсет минути.

Чу се слаб стон, разнесе се и бързо затихна далечен смях. После отново стон… къде? Под душа ли?