— Пипнах те! — изрева устата.

И това бе някой, когото не бе виждал никога досега. Жена от някакво бъдеще, от някакво време, когато времето и нещата са променили света, когато мракът се е сгъстил, скуката е отровила всичко и думите са били убити, и всичко е станало на лед и пустота, без никаква следа от любов, само омраза, само смърт.

— Не! Господи! Спри!

Избухна в сълзи. Разрида се.

Тя спря.

Ръцете й се отдръпнаха студени, за да се върнат топли, галещи, прегръщащи, мили.

И това беше Бет.

— Ох, Господи, Господи, Господи! — плачеше той. — Не, не, не!

— Ох, Чарлз, Чарли! — разкаяно извика тя. — Съжалявам. Не исках…

— Искаше. Ох, Господи, искаше, искаше!

Мъката му бе неудържима.

— Не, не. Чарли… — И тя също избухна в сълзи. Скочи от леглото и тичешком запали лампите. Но нито една не светеше достатъчно ярко. Той вече плачеше неутешимо. Тя се върна в леглото, притисна се в него, придърпа изкривеното му от мъка лице на гърдите си и го прегърна, започна да го гали, целуваше челото му и го остави да се наплаче.

— Съжалявам, Чарли, чуй ме, съжалявам. Аз не…

— Напротив!

— Беше само игра!

— Игра! Наричаш това игра, игра, игра! — изплака той и продължи да ридае.

Накрая плачът му спря, той лежеше до нея и тя отново бе топла и негова сестра/майка/приятелка/любовница. Сърцето му, което едва не бе изскочило от гърдите, сега отново биеше спокойно. Пулсът му утихна в китките. Стягането в гърдите изчезна.

— Ох, Бет, Бет — тихо изплака той.

— Чарли — извини се тя със затворени очи.

— Никога не го прави пак.

— Няма.

— Обещаваш ли, че няма да го правиш пак?

— Обещавам, кълна се.

— Теб те нямаше, Бет… това не беше ти!

— Обещавам, Чарли, кълна се.

— Добре.

— Прощаваш ли ми, Чарли?

Той дълго остана да лежи, после кимна, сякаш след тежки размисли.

— Прощавам ти.