— Бет? — повика най-сетне той.

Никакъв отговор. Внезапно вода закапа в умивалника, капка по капка. Нечия ръка бе завъртяла крана.

— Бет? — отново повика той и едва позна гласа си, тъй тревожен беше.

Никакъв отговор.

— Това не ми харесва.

Тишина.

Никакво движение. Никакъв шепот. Никакъв паяк. Нищо.

— Бет? — повика той този път малко по-високо.

Не се чуваше дори дишане.

— Тази игра не ми харесва.

Мълчание.

— Чуваш ли ме, Бет?

Тишина.

— Тази игра не ми харесва.

Капка в умивалника.

— Спираме, Бет.

Подухване на вятър от прозореца.

— Бет? — повика той. — Отговори. Къде си?

Тишина.

— Добре ли си?

Килимът лежеше на пода. Светлината на лампата намаляваше. Невидима прах се размърда във въздуха.

— Бет… добре ли си?

Тишина.

— Бет?

Нищо.

— Бет!

— Ох-х-х-х-х… ах-х-х-хх!

Чу писъка, вика, крясъка.

Някаква сянка се надигна. Огромна тъмнина скочи в леглото. Кацна на четири крака.

— Ах! — разнесе се вик.

— Бет! — изкрещя той.

— Ох-х-х! — изрева нещото.

Още един скок — и черното нещо се озова на гърдите му. Студени ръце го стиснаха за шията. Бяло лице се надвеси над него. Устата се раззина и изпищя:

— Пипнах те!

— Бет!

И той се замята, помъчи се да се измъкне, но нещото се бе впило здраво в него и го гледаше с бялото си лице; огромни очи и разширени ноздри. Тъмни коси се посипаха отгоре му като бурен вятър. Ръцете стискаха гърлото му, дъхът от устата бе леден като полярен вятър, а нещото на гърдите му бе и леко, и тежко, и пух, и смазваща наковалня; мъчеше се да се отскубне, но ръцете му бяха приковани от крехките крака, а лицето го гледаше, пълно със злобно ликуване, тъй препълнено със злост, тъй неземно, тъй чуждо, тъй странно, тъй невиждано, че той отново закрещя.

— Не! Не! Не! Спри! Спри!