„Още един завърнал се“. Казваха, че е знак за благоволението на Удавения бог. Всеки друг жрец губеше от време на време по някой мъж, дори Тарл Трижди удавения, когото бяха смятали за толкова свят, че бе избран да короняса крал. Но Ерон Грейджой — никога. Той беше Мократа коса, видял беше водните палати на самия бог и се беше върнал, за да го каже.

— Вдигни се — рече той на храчещото момче и го зашлеви по голия гръб. — Ти се удави и беше върнат при нас. Което е мъртво, никога не може да умре.

— Но се вдига. — Момчето се закашля и избълва още вода. — Вдига се отново. — Всяка дума се изтръгваше с болка, но така е на света: човек трябва да се бори, за да живее. — Вдига се отново. — Емонд се изправи и се олюля. — По-крепко. И по-силно.

— Вече принадлежиш на бога — каза Ерон. Другите удавени се струпаха и всеки го плесна и го целуна за добре дошъл в братството. Един му помогна да навлече наметало от груба вълна на сини, зелени и сиви петна. Друг му подаде кривак от плавей. — Вече принадлежиш на морето и морето те въоръжи — каза Ерон. — Молим се да въртиш яростно кривака срещу всички врагове на нашия бог.

Едва сега жрецът се обърна към тримата ездачи, които гледаха от седлата.

— За давене ли сте дошли, ваши благородия? Старият Спар се окашля.

— Мен ме удавиха като момче. И сина ми, на кръщелния му ден. Ерон изсумтя. Че Стефарион Спар са го дали на Удавения бог скоро след раждането му, в това не се и съмняваше. Знаеше дори как го правеха — топнат го набързо в корито с морска вода, тъй че едва да намокри главата на бебето. Нищо чудно, че железните бяха завладени, те, които някога бяха властвали навсякъде, гдето се чува ревът на вълните.

— Онова не е истинско давене — каза той на ездачите. — Който не умре наистина, не може да се надява, че ще се вдигне от смъртта. Защо сте дошли, ако не за да докажете вярата си?