Ерон Грейджой бе съградил живота си върху два могъщи стълба. Тези три думи събориха единия. „Само Удавения бог ми остава. Дано ме направи силен и неуморим като морето“.

— Как е умрял брат ми?

— Негово величество минавал по един мост в Пайк и паднал върху скалите.

Твърдината на Грейджой се издигаше върху насечен терен, цитаделите и кулите й бяха изградени върху яки гранитни скали, извисили се от морето. Мостове свързваха целия Пайк: сводести мостове от дялан камък и люлеещи се пасажи от въжета и дървени греди.

— Имаше ли буря, когато падна? — попита Ерон.

— Имаше — отвърна младежът.

— Бурният бог го е хвърлил — заяви жрецът. От хиляди и хиляди години морето и небето бяха в непрестанна война. От морето бяха дошли железнородените и рибата ги хранеше и в най-лютите зими, но бурите носеха само потрес и Скръб. — Брат ми Бейлон отново ни направи велики и това му навлече гнева на Бурния бог. Сега той пирува във водните палати на Удавения бог, русалки обслужват всякоя негова прищявка. Нам се пада да останем в тази суха и окаяна долина, за да довършим великото му дело. — Запуши меха с корковата тапа. — Ще говоря с баща ти. Колко е оттук до Хамърхорн?

— Шест левги. Можете да яздите зад мен.

— Един язди по-бързо от двама. Дай ми коня си и Удавеният бог ще те благослови.

— Вземи моя кон, Мокра коса — предложи Стефанион Спар.

— Не. Неговият е по-силен. Твоят кон, момче.

Младежът се поколеба за миг, но се смъкна от седлото и подаде юздите на Мокра коса. Ерон пъхна босо черно стъпало в стремето и се метна на седлото. Не обичаше конете — бяха същества от зелените земи и правеха мъжете слаби, — но нуждата налагаше да язди. „Черни криле, черни слова“. Надигаше се буря, можеше да я чуе във вълните, а бурите не носеха нищо освен зло.

— Срещнете ме в Пебълтън, под кулата на лорд Мерлин — каза той на удавените си и пришпори коня.