— Гизела, Гуин, излезте — отсече Гудбрадър. — Ти също, Гран. Майстер Мюренмур ще остане.

— Ще се махне — настоя Ерон.

— Този замък е мой, Мокра коса. Не е твоя работа да казваш кой да се махне и кой да остане. Майстерът остава.

„Много далече от морето живее тоя човек“, каза си Ерон.

— Тогава аз ще се махна — заяви на Гудбрадър. Суха тръстика изшумоля под напуканите пети на босите му черни ходила, щом се обърна. Явно беше яздил толкова дълго за нищо.

Почти беше стигнал до вратата, когато майстерът се окашля и каза:

— На Престола от Морски камък седи Юрон Вранско око. Мокра коса се обърна. Залата изведнъж стана сякаш по-студена.

„Вранско око е на половин свят оттук. Бейлон го отпрати преди две години и се закле, че живота ще му струва, ако се върне“.

— Казвай.

— Доплавал е във Владетелски пристан ден след смъртта на краля и е заявил, че замъкът и короната му се полагат по право, като на най-големия брат на Бейлон — каза Горолд Гудбрадър. — Сега разпраща гарвани, призовава капитаните и кралете от всеки остров в Пайк да се преклонят пред него и да му се закълнат във васална вярност като на свой крал.

— Не. — Ерон Мокра коса не претегли думите си. — Само набожен мъж може да седи на Престола от Морски камък.

— Ти беше на Пайк не много отдавна и видя краля — рече Гудбрадър. — Каза ли ти нещо Бейлон за наследството?

„Да“. Говорили бяха в Морската кула, докато вятърът виеше зад прозорците и вълните с грохот се разбиваха долу. Бейлон беше поклатил отчаяно глава, като чу какво има да му каже Ерон за последния му жив син.

— Вълците са направили от него слабак, както се боях — беше казал кралят. — Моля бога да го убият, та да не може да застане на пътя на Аша. — Това беше слепотата на Бейлон — виждаше себе си в своята дива твърдоглава дъщеря и вярваше, че тя може да го наследи. В това грешеше и Ерон се опита да му го каже.