— Моли се колкото щеш — каза майстерът. — Това не променя закона. Теон е законният наследник, и Аша след него.

— Млък! — ревна Ерон. — Твърде дълго слушаха железнородените вас, майстерите с вериги на вратовете от зелените земи, с вашите закони. Време е отново да се вслушаме в морето. Време е да се вслушаме в гласа на Бога. — Гласът му прокънтя в задимената зала, изпълнен с толкова сила, че нито Горолд Гудбрадър, нито майстерът дръзнаха да отвърнат. „Удавеният бог е с мене — помисли Ерон, — Той ми сочи пътя“.

Гудбрадър му предложи удобствата на замъка за нощта, но жрецът отказа. Рядко спеше под покрив на замък и никога — толкова далече от морето.

— Удобствата ще позная във водните палати на Удавения бог, под вълните. Родени сме да страдаме, та страданията да ни направят силни. Искам само кон, да ме откара до Пебълтън.

Гудбрадър му го осигури с радост. Прати и сина си Грейдон да покаже на жреца най-късия път през хълмовете до морето — До разсъмване все още оставаше час, когато потеглиха, но конете им бяха яки, стъпваха уверено и се движеха бързо въпреки тъмнината. Ерон затвори очи, изрече безмълвна молитва и след малко задряма в седлото.

Звукът, който дойде до ушите му, беше тих: писък на ръждясала панта.

— Ури — промърмори той и се събуди, обзет от страх.

„Никаква панта няма тук, никакъв Ури“. Една отплесната брадва беше отсякла половината длан на Ури, още на четиринайсет, когато играеше танца на пръстите, докато — баща му и по-големите му братя бяха далече, на война. Третата жена на Квелон беше от Пайпър, от замъка Розовата девица, с големи меки гърди и кафяви очи на кошута. Вместо да издери ръката на Ури по Стария обичай, с огън и морска вода, тя го даде на своя майстер от зелените земи, който се закле, че можел да зашие отрязаните пръсти. Направи го, а след това използваше мехлеми и билкови отвари, но ръката се умъртви и Ури хвана треска. Докато майстерът разшие ръката, вече бе станало много късно.