Тогава малкият улови Главния лесничей за ушите, притегли главата му към себе си и го разцелува няколко пъти по мустаците.

— Ето ти едно мляскане и от мен, хер хауптман. Благодаря!

— Момче — извика Главния лесничей разчувстван, — ти си същински Велзевул! Полага ти се още нещо. Казвай желанието си!

Без много да му мисли, малкият отвърна:

— Добре, зная какво да поискам. Ще го изпълниш ли?

— Да, ако е добре за теб и не вреди на някой друг.

— Дай ми честната си дума!

— По дяволите, това звучи доста сериозно! Момче, подтикваш ме към крайни мерки. Да не е някоя глупост или нещо лошо?

— Не, трябва само да простиш на една личност.

— Аха, хм! Доброто ти сърце отново се проявява. За кого става въпрос всъщност?

— Ще ти кажа, едва когато имам честната ти дума.

— Курт, ти си голям шмекер! Тъй да бъде, ще пострада ли някой от опрощението ми?

— Не.

— Хубаво, давам ти думата си. А сега излагай молбата!

— @Сл)р1ай, хер хауптман, не се карай на Лудвиг за свинския изстрел!

Главния лесничей смръщи чело.

— Какъв свински изстрел? Не проумявам. Той е добър стрелец.

— Все пак случаят беше друг. Самият Лудвиг каза, че е стрелял свински.

— Хм! Какво всъщност е застрелял?

— Кучето.

— Кучето! — провикна се Главния лесничей. — Всичко бих повярвал, само това не!

— Да, кучето — повтори момчето. — Валдина.

— Валдина? Ей, да не би наместо лисицата? Твърде невероятно е, за да е истина! Не хвърляй прах в очите ми, момче!

— Не ти хвърлям прах, хер хауптман. Значи няма да го наругаеш?

Главния лесничей закрачи ядно из стаята. Той се впусна в дълги хули и ругатни по адрес на нещастния ловец, но малко по малко се успокои и сетне рече: