Курт пристъпи с крак и рече:

— Не, хер хауптман, няма да им теглиш конско!

— Няма ли? Хайде де! Че кой ще ми попречи?

— Аз!

— Ти? Да, май ставаш за целта! И как всъщност ще я подхванеш тая работа?

— Аз ги принудих да ме оставят да нося лисицата!

— Принудил си ги? Тъй, тъй, и това е едно от правата, които си позволяват такива малчугани като теб!

— Охо, хер хауптман, аз не съм малчуган! Лудвиг също каза, че имам правото да отнеса лисицата до вкъщи.

— Правото? Та за такова право може да претендира само оня, който я е застрелял.

— Тъкмо това сторих и аз!

— Ти…? — запита Главния лесничей и отстъпи смаяно назад.

— Да, ето тук в главата.

— Всички дяволи! Кой би го повярвал наистина. Покажи!

Той свали лисицата от момчето, за да разгледа по-обстойно смъртоносната рана.

— Вярно, той е бил! — възкликна. — Дупката е малка, от куршум от твоята пушка. И точно по средата на главата! Момче, та ти си истински обесник! Ела насам да ти подръпна ухото и така ще те млясна, че да прозвучи като изстрел от гаубица!

В радостта си Роденщайн действително обхвана главата на момчето и го разцелува сърдечно. Момчето прие ласките, сякаш имаше свещено право над тях, ала все пак се възползва от първия свободен миг, за да запита:

— Значи си доволен от мен, хер хауптман?

— Да, дяволски сине, напълно!

— Е, тогава можеш да ми дадеш симпатичния малък револвер, който ми беше обещал. С пушка вече мога да стрелям, сега трябва да се науча и с револвер.

— Да, юначето ми, ще го имаш и то начаса.

Капитанът издърпа едно чекмедже на писалището си и извади малка кутия.

— Ето, вземи! Много е добър и при това изкусно инкрустиран със сребро. Тук имаш и запас патрони. Нека Лудвиг ти покаже как се борави с него.