— За Бога, застрелял съм Валдина, на този свят тук. Та това дори не е кучешки, а направо свински изстрел! Такова нещо още не ми се бе случвало, на този свят тук! Но как все пак стана че кучето изхвърча преди лисицата?

— Защото беше ухапано! — обясни Курт.

— Затъкни си зурлата, зелена човка такава! — тросна се вън от себе си от яд Лудвиг.

— Зелена човка? — викна Курт. — Охо! А какво лежи там до дупката?

Хората погледнаха в указаната посока.

— Лисицата! Боже милостиви, лисицата! — възкликна Лудвиг.

Наистина беше лисицата, чиято козина в този момент раздърпваха останалите две кучета.

— Е, зелена човка ли съм? — попита малчуганът.

— Ти ли? Да не искаш да кажеш, че си я застрелял ти? Бил е Франц или Игнац, на този свят тук.

В отговор момчето отметна гордо глава, извади един патрон и зареди изстреляната цев.

— Не, не бях аз! — отрече Франц. — Не съм стрелял.

— Аз също — обяви Игнац.

— Мътните го взели, тогава наистина е бил този дяволски хлапак! — извика Лудвиг. — Но как ти хрумна, момче, да вземеш под прицел тая посока?

— Разбрах, че лисицата ще се измъкне оттам, пък и бях обещал да предоставя кучешкия изстрел на теб.

Силно засрамен, ловецът бе принуден да признае, че се е проявил като доста добър стрелец по кучета.

— В действителност лисицата нямаше как да излезе оттам — опита да се защити той. — Та нали дупката беше запушена!

— Но недобре — обади се Франц. — Погледнете насам! Рехавият сноп пръчки не е свършил работа и лисицата е могла да наднича през него.

— Проклета история, на този свят тук — рече Лудвиг, като се почеса ядно зад ухото. — Как да съобщя на хер хауптмана, че съм убил Валдина?

— Сам си бери грижата! Нека най-първо разгледаме лисицата.

Мъжете се приближиха и прогониха кучетата. Лисугерът беше изпитан стар хитрец, спипван вероятно неведнъж в леговище и много добре е знаел, че край главния отвор го дебне смъртта. Бил е достатъчно умен да разбута с муцуна съчките на съседния вход и да избяга оттам. Куршумът на момчето беше пронизал главата, една не съвсем сигурна цел.