— Да, твоят куршум е бил, момче — съгласи се Лудвиг. — Дяволски хлапак си ти! С твоите осем години застреля лисицата, на този свят тук, а аз старият умник погубих кучето! Заслужих си шамарите. Ех, Господ да ми е на помощ, когато узнае хер хауптманът! А ти, Курт, ще бъдеш почетен! Ела насам да сложа зелено клонче на шапката ти!

В терминологията на ловците втикнатото в шапката зелено клонче означава, че притежателят й се е проявил в съответния лов на едър дивеч. Лудвиг откърши една букова клонка и посегна към шапката на Курт да го забоде. Момчето обаче се дръпна, като да се предварди.

— Не ми е нужно зеленото ти клонче — заяви то. — Нали каза, че то е почетен знак.

— Е-е, да, така си е, на този свят тук.

— Но право на такъв почетен знак има само онзи, който е човек на честта.

— Всички дяволи, нещо не проумявам. Все пак ми се струва, че ти държиш на честта, малкия. Или не?

— Има ли чест оня, който се оставя да бъде безнаказано оскърбяван?

— Я виж ти, бил си оскърбен? — учуди се Лудвиг. — Че от кого пък, на този свят тук?

— От теб. Но аз няма да го изтърпя. Няма да се оставя да ме тъпчат!

— Добре де, но как тъй?

— Нима не ме нарече зелена човка, а? Ти, ти! Дето самият стреляш като истински, като същински новак!

Другите двама поискаха да се разсмеят на този изблик на гняв, ала сдържаха веселостта си, като видяха, че Лудвиг остана сериозен. Да, очите на ловеца дори блеснаха овлажнени. Покъртен от мъжественото поведение на малкия си възпитаник, той пристъпи към него, протегна ръка, сне плъстената си шапка и с несигурен от вълнение глас каза:

— Ти си способен момък, Курт. Погледни! Снемам шапка пред теб, момчето ми. Ще ми простиш ли глупавия израз «зелена човка»?