— Борис Дечев!

Човекът изтърва топката и рязко се обърна.

— Борис Дечев, къде сте? — Мощният глас долиташе иззад короните на дърветата. — Чувате ли ни?

Той стоеше неподвижно и думите кънтяха в главата му. Борис Дечев! Това беше неговото име.

— Борис Дечев, вие сте болен! Търсим ви! — В гласа имаше непривичен, мек акцент. — Ако ни чувате, обадете се!

През листата на едно от дърветата се промъкна надолу прозрачен овал с размерите на топка за ръгби. По гладката му повърхност пробягваха ярки разноцветни петна и в такт с движението им гърмяха думите:

— Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ! Ако чувате този глас, насочете се към него. Ще ви бъде оказана незабавна помощ!

Силата на собствената му реакция го изненада. С бързо навеждане той грабна кристалния плод и го запрати към овала. Пъстрият предмет се пукна като сапунен мехур, в същото време гласът замлъкна на средата на изречението.

Сам не знаеше защо направи това. Страхът, безотчетният страх го накара да се обърне и бързо, почти тичешком да се отдалечи от поляната. Боеше се, че „те“ (кои „те“?) ще открият какво се е случило с техния апарат. Трябваше по-бързо да напусне опасното място.

Дърветата наоколо наистина се разреждаха, но все още недостатъчно, за да може да види какво има отвъд тях. Билото се стесняваше, стръмните склонове от двете страни идваха по-близо. Лекият наклон напред улесняваше бягството му. Това трябваше да е верният път, който да го изведе от планината. Лекият, хладен вятър, подухващ насреща му, потвърждаваше догадките — несъмнено се намираше в някаква планинска верига. Само на голяма височина въздухът е така свеж и вятърът така пронизващ.

На два пъти отдясно се мярнаха разклонения на билото, но Борис предпочете да продължи напред. Беше толкова уверен в успеха, че първото разкъсване на зелената завеса го порази като удар.

Пред него имаше само синьо небе!

Задъхан изтича напред и спря на стръмния склон, без да вярва на очите си.