Наистина се намираше високо, на два-три километра над земята. Но това беше единственото му вярно предположение.

Затвори очи, притисна ги с юмруци, докато в клепачите му заплуваха пастелни петна, и отново погледна напред. Не, нищо не се бе променило. Небето все така изпълваше половината свят и далече на хоризонта се сливаше със зеленикавото огледало на морето. Обедното слънце покриваше водната повърхност с безброй ослепителни искри. По-близо дълги бели вълни се носеха към брега и се разбиваха в широките пясъчни плажове.

Плажовете бяха единствената открита ивица земя. Всичко останало, докъдето стигаше погледът, беше покрито с плътна зеленина и дори от такава височина можеше да се разбере, че това са вековни гори, каквито някога са покривали цяла Европа. Сама по себе си гледката би била поразителна, ала имаше нещо, което я правеше потресаваща.

Дърветата!

Не, не вековните дъбове спираха дъха на смаяния зрител. Те изглеждаха като тревички в сянката на титаничните Дървета, забили чудовищните си клони на много километри в небето. Борис неволно потрепери. Чувстваше се като пигмей пред тези колоси на живата природа. Съзнанието му отказваше да приеме реалността им, мъчеше се да изкриви перспективата, но истината не можеше да се промени. Разхвърляни нарядко сред гористата равнина растяха подобни на кедри Дървета с широки корони, с огромни дънери, достигащи в основата си може би повече от километър дебелина. Денят беше ослепително ясен, безоблачен и Борис можеше да различи върховете им, покрити от белотата на вечните снегове. Клоните на дърветата се разперваха като планини, издигнати по чудо над земята, и също като планини бяха обрасли с гори.

Отнякъде в замъглената му памет изплува споменът за древните скандинавски саги и за възпятото в тях световно дърво Игдрасил — забило могъщи корени в земята, подпряло с клоните си небесния свод. Сега виждаше пред себе си тази легенда, превърната в действителност. Обхващаше го някакъв благоговеен трепет пред това чудо на природата и в същото време усещаше все по-силно любопитство. Искаше му се да погледне отблизо огромните стъбла, да опита да се изкатери по тях (не беше сигурен, но му се струваше, че някога е бил нелош алпинист). До най-близкото дърво имаше не повече от десетина километра. Трябваше да се спусне от планината и после…