Тъкмо това го измъчваше най-много — чувството, че е попаднал в свят, където, дори да успееше да си възвърне изгубената памет, щеше да се чувства безсилен и объркан. Нима в един нормален свят можеше да има дървета, високи десет километра, с клони, върху които могат да се разположат гори и езера — сега можеше да види по-голямата част от долния клон и дългото езеро в средата му. Нима може да има плодове, събиращи в себе си образите от миналото, за да ги върнат след часове или дни? Не, нещо беше объркано в самата основа на този свят и Борис се чувстваше изгубен, самотен като песъчинка на безкраен морски бряг.

Може би мисълта за морски бряг го накара отново да погледне настрани. Сега клонът му беше изтънял, дърветата по него бяха изчезнали и човекът можеше да погледне в другата посока, която досега оставаше закрита. Същата гориста равнина, същите титанични дървета, същото море…

И още нещо!

В първия момент не можа да го познае, само мъчително усещаше, че вижда нещо изключително важно, с което е свързана съдбата му. От такова разстояние блестящият метален предмет изглеждаше малък, като продълговата консервна кутия, от която някой е отделил дъното и капака. Но Борис знаеше, че всъщност цилиндърът е огромен. Сто петдесет и седем метра — изплува в паметта му. Такава беше дължината на „Галилей“.

„Галилей“… Седмият звездолет, излетял от Земята, и първият, използващ новия тип двигател, в който за гориво служеха неограничените запаси от междузвезден водород. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-лесно става да се привличат и концентрират безкрайно разредените атоми в космическата пустота и това даваше възможност да се достигат субсветлинни скорости.

Звездолетът бе кацнал край самата вода, леко наклонен към морето, и вълните се разбиваха в единия край на корпуса му. Дори от такова разстояние личеше, че приземяването (думата „припланетяване“ отдавна бе изхвърлена от употреба като излишно педантична) не е било леко.