Той не успя да помисли какво ще прави после, защото погледът му се спусна надолу и изведнъж обхвана онова, което се намираше стотици метри по-ниско. Не скали, не пропасти и върхове. Клони!

Краката му се подкосиха и той почти рухна на земята, заровил лице в дланите си. Съдбата си правеше някаква нелепа шега с него. Това не можеше да бъде истина, в света нямаше подобни дървета!

В света? Да, няма — потвърди студена като нож мисъл и по гърба на Борис пробягаха тръпки. А в друг свят?

Нещо в него се съпротивляваше срещу мисълта за друг свят. Може би е сън, наивно се помъчи да се убеди той, и с чувството, че върши нещо нелепо прищипа с нокти кожата от обратната страна на дланта си. Болката беше истинска, но наоколо не се промени нищо. Борис въздъхна и се изправи. Мимолетната надежда, че вижда всичко това насън, се разсея.

След първоначалното потресение сега му беше по-леко да се вгледа надолу и отблизо да оцени истинските мащаби на Дървото. Най-близкият клон беше стотина метра по-ниско и от положението, в което се намираше, Борис можеше да види само едната му заоблена страна, покрита е дървета и храсти. Двата клона вървяха почти успоредно, но докато неговият плавно се спускаше, долният се издигаше нагоре. Помисли си, че има смисъл да продължи напред — ако и по-нататък нещата оставаха без промени, имаше вероятност двата клона да се съберат.

Докато крачеше по-нататък, мислите му безпомощно се въртяха в затворен кръг. Добре, рано или късно щеше да стигне подножието на Дървото, макар че предпочиташе да не се спира върху подробностите на това дълго спускане. Още отсега знаеше, че то едва ли ще бъде леко и приятно. Но не можеше да избегне най-важния въпрос. Какво щеше да прави после? Накъде да тръгне в този странен, непознат свят?