Или глобално господство на някаква религия, изповядвана от цялото население със сляп фанатизъм. Или чудовищно силна ксенофобия, обхванала същества, които иначе могат да бъдат кротки и миролюбиви. Или… В том втори от инструкциите се съдържаха стотици подобни „или“, придружени от съответни препоръки. Песимистите не твърдяха, че непременно ще излязат прави, най-често те се съгласяваха, че теориите им влизат в областта на извънредно малките вероятности. И все пак, малко смутено заявяваха те, не бива да бъдем неподготвени. Прекалено скъпо може да ни струва една грешка при първия контакт.

Борис неволно се усмихна. Навярно гледката на звездолета го бе успокоила, щом си позволяваше да разсъждава за видовете контакти. Положението му си оставаше все така напрегнато, но поне знаеше какво да прави — колкото се може по-бързо да стигне долу и да се добере до кораба. Той решително закрачи напред и изведнъж спря. Някой бе извикал името му.

Обърна се, очаквайки отново да види говорещия прозрачен овал, и изтръпна от изненада и радост. След него тичаха хора! Петима на брой, облечени в оперативни костюми, и окраската на костюмите беше отрегулирана на ярко оранжево, за да се забелязва отдалече. Но сега нямаше нужда от това. Деляха ги не повече от петдесет метра и Борис отлично разпознаваше всеки от тях — дребния Окаяма, пшеничнорусия капитан Сергиенко, мършавия Рон Дейвидсън, за който на шега казваха, че има само профил, огромния широкоплещест Густавсон и веселяка Жак Пинсон, с който бяха изиграли толкова партии шах.

Те спряха едновременно — чакаха го да се върне назад. И тласкан от избухналата в гърдите му радост, Борис се втурна към тях, без да избира пътя. В главата му пулсираше само една мисъл — край, край, край на страха и напрежението, край на неизвестността! Другарите бяха тук, те щяха да му разкажат какво се е случило, как е изгубил паметта си и защо се е озовал сам в короната на фантастичното дърво. Те щяха да му помогнат, да го свалят долу, да го отведат зад дебелите стени на звездолета…