Нещо се заплете в босите му крака, препъна го и той полетя настрани. Тялото му се преметна един, два, три пъти. Опората изчезваше, той падаше по стръмния склон и отдолу вече нямаше нищо освен пропаст. Ръцете му безпомощно браздяха рядката трева. Неочаквано напипа жилавото стъбло на храст, израсъл отстрани на клона, и с все сила се вкопчи в него. Очите му инстинктивно се насочиха нагоре, откъдето трябваше да дойде спасението.

Видението трая само секунда или две, но му се стори, че всичко става безкрайно бавно. Петимата се бяха хвърлили напред в еднакъв нечовешки, невъобразимо мощен скок. Те летяха като изстреляни от катапулт — и Сергиенко, и Густафсон, и Окаяма, и Дейвидсън… и на два метра пред тях — Жак, усмихнатият приятел Жак.

В тези дълги части от секундата, шибнато от напрежението на смъртната опасност, съзнанието на Борис работеше на пределни обороти, без да изпуска и най-малката подробност. То безпогрешно хвана мига, когато оранжевият костюм на приятеля Жак се пропука на гърдите и отвътре започна да се измъква тялото — все още човешко, но вече леко променено. А след още секунда чудовищната метаморфоза бе завършена. Ръцете на Жак се издължиха, превърнаха се в тънки, костеливи крайници с двойно по-дълги пръсти, а от гърдите на топчестото тяло израснаха още две — по-къси, но широко разперени, готови да хванат жертвата. Разкъсаният костюм се развяваше във въздуха, закачен за кривите, дебели крака, завършващи с грубо подобие на птичи лапи. И най-страшното беше лицето — все така усмихнатото, непроменено лице на втория пилот Жак Пинсон, прикачено върху отвратителната паякообразна фигура.

Всемогъщият прастар страх от падането бе накарал Борис да направи онова, което са правили преди стотици хиляди години косматите прадеди на човека — да търси опора на всяка цена, да се закачи с нокти и зъби над смъртоносната пропаст. Но сега някъде дълбоко в подсъзнанието му се плисна вълната на също тъй древна боязън и мисълта нямаше нито сили, нито време да я преодолее. От кладенеца на родовата памет преля навън ужасът пред онова, безименното, което се спотайва в дългата нощ пред входа на пещерата, пред което безсилните първобитни хора се свиват на топка край огъня, до скимтящите кучета. Върколак, звяр, който се превръща в човек, човек, който се превръща в звяр…