Полежа още малко, но усещаше как го изпълва все по-силно нетърпение. Оперативният костюм бе променил всичко. От безпомощен беглец се превръщаше в космонавт. Знаеше, че положението му е почти безнадеждно, но сега можеше да се бори. И ако все още имаше живи хора на борда на „Галилей“, рано или късно щеше да се добере до тях. А ако бяха пленени… е, тогава щеше да ги освободи или да загине. Все едно, сам не би могъл да управлява огромния звездолет.

Накрая Борис не издържа. Изпълзя от пухения храст и се промъкна напред в гъсталака, под някакви огромни листа, напомнящи земните репеи. Сръчно съедини разкъсаните краища на костюма и прекара по тях активатора. После бързо се облече и изведнъж се почувства силен, почти непобедим. Беше готов да действа и нетърпението се разливаше в леки тръпки по ръцете и краката му. Но не биваше да бърза. Той седна и се помъчи спокойно да обмисли предстоящите си действия.

Нещо докосна бедрото му. Той трепна, протегна ръка към кобура, после се разсмя. Дребно топчесто животинче с кафява козина се мъчеше да се изкатери по костюма. Борис небрежно го бутна настрани. То обидено изцвърча и отново се върна към него. Заинтригуван, човекът го остави на мира. Зверчето се изкачи на десетина сантиметра, не успя да се удържи, пак се плъзна надолу, но не изостави опитите, докато най-сетне достигна празния коремен джоб и удовлетворено се пъхна в него.

Борис посегна да го извади оттам, сетне сви рамене и отпусна ръка. Поне щеше да си има спътник в това опасно спускане. Докторите от „Галилей“ едва ли биха се зарадвали на решението му — препоръчваше се извънредна предпазливост при общуването с местните форми на живот, — но в сегашното положение можеше да си позволи да пренебрегне инструкциите. Не вярваше животинчето да е преносител на някоя заразна болест. Изглеждаше чисто. Пък и вече достатъчно бе нарушил санитарните норми.