Той обърна гръб на реката и като се прикриваше между храстите, тръгна напред.

Този клон бе по-голям от горния, но също като него напомняше грижливо поддържан парк. Тук-там проблясваха странните кръгли езерца. Високата трева меко шумолеше край краката на човека. В сянката на дърветата растяха големи бели цветя, разпръскващи тежък сладникав аромат. Наклонът бавно се увеличаваше. Растителността оредя и далече вляво Борис зърна титаничния масив на дънера. Някъде там реката се изсипваше надолу и чезнеше сред зеленото море на дърветата. Над пенестата струя сияеше дъга.

Като отрегулира обувките на положение „котки“, Борис продължи по наклона. Малко по-нататък се наложи да си помага и с ръце. Размърда пръсти и от ръкавиците послушно изпълзяха стоманени нокти. Вкопчвайки се в меката почва, той пропълзя още надолу. Погледна към бездната. Всичко беше наред — под този клон имаше още един.

Прибра ноктите на лявата ръка, извади от джоба котвата и ловко я прикрепи към карабиновата нишка. Заби острието в почвата и дръпна. Котвата поддаде. Тогава Борис изпълзя по-нагоре. Корените на едно младо дръвче му осигуриха здрава опора. Закачи котвата сред тях, смени настройката на ръкавиците и нагласи барабана за размотаване с половин метър в секунда.

Бавно отстъпи назад. Нишката го дръпна, после барабанът в токата се завъртя с нужната скорост. Още крачка, две… Опората под краката му изчезна и той увисна във въздуха, като се придържаше с ръце за почти невидимата нишка, която без ръкавиците би разрязала дланите му до костта. Комбинезонът се изпъна, стегна се около бедрата му. Отгоре клонът плавно се отдалечаваше. Борис отново усети тръпнещото чувство на страхопочитание пред размерите на Дървото. Не можеше да сравни тая напукана сиво-кафява грамада с нищо освен с астероид, увиснал сред черния безкрай на Космоса. Но докато мъртвите скални парчета изглеждаха нищожни в своята безжизненост, Дървото, напротив, носеше на плещите си живота и от това ставаше още по-могъщо.