Сенките наоколо се сгъстяваха. Вечерта настъпи бързо, почти изведнъж. В полумрака светеха само плодовете на кристалните храсти — онези, които показваха деня. Борис извади фенерчето, ала тесният жълтеникав лъч почти не му помагаше да избира пътя. Нямаше смисъл да броди слепешката из непознатата гора — рискуваше да се повтори днешното падане. С тази разлика, че едва ли щеше да му провърви за втори път.

Спря в края на широка поляна. Вече бе достатъчно далече от стъблото и можеше да пренощува тук, между дърветата. Запита се дали е успял да избяга от преследвачите, но така или иначе нищо не можеше да се промени. Безсмислено би било да се лишава от сън — утре го чакаше тежък ден.

Внезапно усети, че трябва да запали огън. Не заради студа. Макар че ставаше хладно, костюмът поддържаше температурата на тялото му, а при нужда можеше да включи и отоплителната система. Не и заради заплахите на нощта. Огънят по-скоро би привлякъл чудовищата. И въпреки това беше съгласен да поеме риска, само и само да прогони нощната самота с ярките пламъци.

Няколко минути по-късно той седеше край буйния огън и дъвчеше блокче концентрат. Зверчето в джоба му се събуди, подаде муцунка, благосклонно прие част от вечерята му и отново изчезна.

Вятърът зашумя в короните на дърветата. Наблизо из тревата пробягваха дребни животинки, понякога спираха и пламъците проблясваха в лъскавите им очи.

Чужд свят, помисли Борис. Заплашителен, странен… и в същото време толкова подобен на Земята. Еднаква атмосфера, почти еднакви гори, обикновена трева…

Но чуждото беше навсякъде, то не му позволяваше да забрави къде се намира. В тъмнината светеха дневните плодове на кристалните храсти. Без да става, той протегна ръка към най-близкия. Тежката топка се отдели от клона с тих звън. В дълбочината на кристала сияеше слънчев ден, полюшваха се зелени треви, искреше водата на близкото кръгло езерце. Две неясни фигури притичаха в сянката на дърветата, приближиха се…

Борис изохка и притисна лице към кристала.