Подът и стените бяха от гладко, сякаш полирано дърво. Навътре хралупата се разширяваше. Вместо очаквания мрак я изпълваше бледо сияние, долитащо отдалече. Борис се поколеба. Усещаше, че тази светлина крие заплаха, ала любопитството му надделя и той бавно тръгна навътре. Острите зъбци на подметките му се забиваха в мекото дърво. Сиянието приближаваше и след малко той видя какво го излъчва — целият таван на тунела бе обвит от светещите стъбла на някакво странно пълзящо растение. Подът стана по-мек, като че застлан с плътен килим. Борис се наведе и огледа покритието. Не беше килим — напомняше по-скоро нещо средно между трева и животинска козина.

Цял изтръпнал от лошо предчувствие, той продължи в тунела. Живата мрежа по тавана светеше все по-ярко. Някъде напред в стените проблясваха сребристи овални петна. Това напомняше… Врати? Да, врати! Прикриваха ги завеси от тънки трептящи нишки. Къде бе виждал подобно нещо?

Още преди да осъзнае спомена, той вече тичаше назад, към светлия отвор. Заби котвата в пода край изхода, завъртя регулатора на два метра в секунда и бързо се плъзна край кората на дънера. Сега знаеше къде е попаднал. В тези хралупи живееха чудовищата!

Огромното стъбло изведнъж се бе превърнало в гнездо, изпълнено със смъртоносна заплаха. Досега не бе обръщал внимание на безбройните хралупи осеяли грапавата кора. Те изглеждаха толкова безобидни — без стълби и перила, отворени направо към пустотата. От човешка гледна точка нямаше нищо по-непригодно за вход в жилище. Но само от човешка гледна точка… Нима се нуждае от изкуствени приспособления, от стълби и асансьори едно същество, което за минута може да се превърне в птица?

Град, помисли Борис. Грамаден жив град — и аз пълзя като мравка по стените му, където всеки може да ме види.

Краката му опряха в неравната повърхност на следващия клон. Той откачи котвата, нави карабиновата нишка и потъна в прикритието на гората. Знаеше, че вече не ще има смелостта да се приближи към дънера.