Звездите бяха изчезнали. Синкавочерни облаци, огрени по краищата от превалящата луна, бързо пълзяха по черния небосвод. Но вятърът бе високо горе. Тук, в гората, бе настъпила абсолютна, тежка тишина. Не помръдваше нито лист. Отдалече като тихо съскане долиташе шумът на прибоя и заедно с него идеше влажният, солен дъх на море.

Странно вцепенение бе обхванало лежащия човек. Не усещаше тялото си, не разбираше дали наистина е отворил очи, дали вижда всичко това наяве, или просто се е унесъл в сън, неразличим от действителността. Не мислеше за нищо. Не можеше да помръдне. Просто лежеше и гледаше към небето.

Нещо сияйно и бяло се мярна високо горе, разпери криле и полетя косо по вятъра като огромна бяла чайка, окъпана в лунните лъчи. В нощта се плъзна далечната песен на птицата — протяжна и нежна, удивително човешка, като примамлив глас на сирена, протягаща ръце към изгубения мореплавател от своето самотно островче. Унесен в нея, Борис бавно потъваше в провала на съня и с безразлично учудване виждаше все по-неясно как тя се спуска към него, разцепвайки вятъра — прекрасно и страшно белокрило видение.

Потъна в безпаметство… и като че отново се събуди. Наоколо се простираше все същата синкава нощна поляна, все същите черни дървета възправяха в небето тежката си завеса. Облаците бягаха по звездния свод и луната ту се криеше зад тях, ту изсипваше като призрачен порой ярките си лъчи. Настъпила бе пълна, някак нереална тишина.

— Хей…

Тих глас. Почти шепот. Но в безмълвието на гората той изпълни поляната, плъзна се над спящия и го погали с меките си, дълбоко кадифени нотки.

Погледът му се стрелна по пустата поляна, издигна се нагоре — и там, сред клоните на най-високото дърво зърна…

Отначало му се стори, че вижда жена. Жена с черна, блестяща коса до раменете, обвита в пухкави бели одежди. Бялото около нея се раздвижи, откри голите рамене, малките стегнати гърди, сетне и тялото по-надолу…